Август.      Утрото ми тръгна по обикновения начин. Слънчевата светлината през прозореца ме разбуди. Време беше за работа. Протегнах се, и замаяно се отправих към кухнята за сутрешното си кафе, къпане, обличане - и най-вече бързане.  Бързането е задължително, защото все си измислям по нещо  допълнително за правене, освен набелязаното.
      Вече съм в офиса. Стая от почти 50 квадрата, но пък с какъв таван! Близо 4 метра висок. Разграфената ни стая се състои от първи етаж и сервизно помещение, втори етаж, до който се стига с една измислена дървена стълба. И да кажа само - голямо удоволствие е да се катериш подир шефа си по нея. Хаха, ай не си внимавал, ай си се гепил за гащите му, само и само да не паднеш. Да не говорим за обувките, с които ние, жените, се киприм, за да сме секси, особено за женските ни офисни раздумки. Едно огледало, залепнало за цялата стена, осмисля суетата ни, докато се катерим.
    Иначе тъмнината в офиса малко ме задушава, но пък има и висок тесен прозорец, с дървена дограма - и сети се - железни решетки. Най-хубавото нещо това е той - прозорецът.  Защо ли?! Защото освен в монитора си - виждам улицата, по която неспирно върволят хора, коли. В съседство има магазини хранителни, също и магазин за риба, застрахователно дружество, тото пункт, магазин за фасунги и сешоари, а дърветата са връзката ни с природата. Толкова хубаво. Зеленичко и шумолящо през летните месеци. По целия тротоар само акации -  от малките, с широки корони и клонки, от които като деца си късахме и питахме - обича ме, не ме обича. Има дори и тополи – цели две на отсрещния тротоар. Често по тротоарите и до тях паркираха автомобили.        Абе, обичам старата улица, в старата сграда и работното ми помещение. Обичам и професията си,  задачките, телефонните разговори и леките закачки с колегите.
        Само че ежедневието днес бе нарушено. Чудо, чудото за цяло лято. Умрях си от удоволствие. Както съм се задълбочила в проекта за винен каталог, така чух разни викове и някакъв необичаен шум. Погледнах отново към светилото в нашата стая, нищо не видях по-различно - двама пушеха пред офиса, но виковете продължаваха. Излязох да видя какво става. Отварям двойната врата. И какво да видя - пред нашата офисна врата на тротоара се беше изпльокал, незнайно защо, голям люспест, почти половинкилограмов шаран, разкървавен, а  онези, пущещите двама, наблюдаваха нещо. Проследих посоката и забележително... по тротоара се носеше в тръс с голямо удоволствие един кафяв ирландски сетер. Самият той се фръцкаше точно като нас жените с веещи косми и полюшваща се задница. Точно. Случилото  се беше уникално. Косместият му куйрук стърчеше и се мяткаше доволно. Задницата му се поклащаше повече наляво, отколкото надясно, и все пак той се фръцкаше с видимо удоволствие, защото от главата му стърчеше още един половинкилограмов шаран. Продавачът на риба с ръце на кръста се тюхкаше, а хората от магазините бяха наизлезли, вървящите по тротоара с приятно изумление правеха път на щастливия кафяв сетер.         Хаха - беше откраднал мърдащ шаран от рибарския магазин. Този шаран беше втората за деня кражба - установих бързо аз -  след като погледът ми отново попадна върху разкървавения шаран пред вратата на офиса ни.          Такааа. Приятна случка. Нестихващо емоционално се прибрах в офиса. Дълго се смях пред монитора, но се чу следващ вик и нещо, приличащо на грачене. Отново излязох, с мисълта за ирландския сетер и откраднатите от него шарани. Реших, че пак нещо пакости. Обаче, обаче... една юрдечка се разхождаше по улицата и грачеше, подплашена от автомобилите, които търсеха място за паркиране... Горката, беше много уплашена, финтираше ту от едната страна на улицата, ту се вмъкваше между гумите на някой автомобил и оставаше жива, но грачеща. Вървящите по нашата ретроуличка викаха и ръкомаха, голямо оживление настана. Всички граждани искахме юрдечката да остане ЖИВА. Да, остана си жива, макар и да не разбрах накъде беше тръгнала.Пресече и кривна по една от пресечките. С лек упрек се запътих към офиса само че ... туп... От дървото с листенца - обича ме, не ме обича - скочи една котка до сами краката ми. Уплаших се, но погледът ми беше забит в кървавото петно от шарана.Зачудих се. Нямаше го разкървавения люспест шаран. Огледах се и видях отново онези пушещите наблюдатели - попитах ги за рибата, а те казаха, че минала една баба и си го прибрала в чантата за супа.    Вече не ми се работеше.

А бихте ли ми позволили да посмея да заподозра, че работите срещу където-аз-живея?
:-)
Моето таванче е на "Княжеска"26, вторият вход - след табелата на уникално именуваната адвокат Палма Тараланска... Навярно сте точно отсреща в офиса на първия етаж. Може даже да сме се виждали без да знаем, хи-хи.
:-)

подозирай Крис! :)

а... аз съм от доверчиво-наивните... къде ще ходя да подозирам в тоя студ...
:-)

по-скоро копирният център а :-)

за падналия шаран, може и да получиш отговор

Ъммм... на щастлив кафяв ирландски сетер ли ти приличам или на една баба?
:-)

е твой отговор

oh... how zen-wise indeed... i feel so enlightened now...
(sun)
:-)

LUBIMIA MI RODEN GRAD

Понякога стават необичайни неща...

:)Хубав разказ! Това с бабата най-ме разби..:) Възползвала се е от шанса си за шаран, горката, кога друг път... Ако разчита на увеличение на пенсията... Май по-добре да наминава по тази интересна уличка..:), на която всичко е възможно:)
Поздрави!:)