Слънчево ветрило трептеше върху неизмития прозорец. Кадифеното перде тежко  се полюшваше като притискаше тюленото, което променяше формата на слънчевите лъчи. Игра. В друг момент той щеше да забележи играта между протяжните дихания на вятъра с протегнатия поглед на слънцето но... Задушно, тягостно, даже - тъмно бе.
               Поразмърда се в леглото.  С полуотворено око погледна закачливите желания на полъха и светлината. Не му се ставаше. Повдигна единия си крак насочи пръстите към тавана. Приближи коляно към корема си. После другия и пак по същия начин. Потните чаршафи се бяха насъбрали от нощното въртене. Убиваха му някак. Пуфтя. Сумтя. Протегна ръка към копчето за вентилатора. Включи го и когато усети завихрянето на въздуха го изключи. Реши, време е да става. Приповдигна долнището на тъмната си пижама и усети живеца на мъжествеността си. Помисли си - аха - този нещо е сгрешил. Потупа го недоволно, но със загадъчна усмивка, и се запъти към банята.
               Направи сутрешния си тоалет. Нещо не го свърташе. Поогледа се из стаята. Събра чаршафите. Преоблече се. Изпра оставеното от вечерта пране. Почисти хладилника. Изпразни боклука. Обади се на съседката - доста дебеличко младо момиче. Помоли я  да  изхвърли найлоновата торбичка. Усмихна й се мило и й даде 50 лева без да му свиди, за почерпка. Затвори металната врата рязко. Тръшна я дори. Заключи и сложи ръце на кръста. Позавъртя глава наляво - надясно. Поприглади посивялата си коса. Беше настъпил съкровен момент, момент който обмисляше и често изоставяше. Този път беше решил.
               Взе химикал, намери една тетрадка. В нея пишеше думите си по испански - Te quiero. Имаше и раздел на немски език - Ich liebe dich, гръцки думи и английски.  Това бе тетрадката, в която се упражняваше всеки ден. Беше си наумил, че ще смая всички със знанията си, които придобиваше на тези години. В нея пишеше езиците, които учеше. С треперещи ръце - скъса лист. Написа нещо на две на три. Някакви грацаници. Почти не се разбираше, но той знаеше, че който иска да прочете, ще прозре.
               После скъса още един лист. Написа телефонният номера на децата си. Скъса още един лист - поръча да се плати тока и водата. Хвърли ги пренебрежително на масата. Постави  още и отворена спестовната си книжка. Бръкна в тайника си за нотариалния акт на апартамента си, който бе изплатил още през 1991 г. Беше мечтал за него. Радваше се всеки път, когато излезеше на терасата. Радваше се на птиците,  ходещите малки хора, природата и реката. Погледът му стигаше чааак до румънския бряг. Наблизо виждаше рибарите, които понякога се събираха на по бира до късно вечерта. Те понякога крещяха пияни  до премала, а на сутринта отново с мъка избутваха лодките си покрай дивите патки. Имаше и диви патици  -  да. Патиците, ха, патиците бяха свикнали с рибарите и не се смущаваха, гмуркаха се по двойки. Често дирята от потапянето им караше наблюдателите да стоят и чакат докато отново излязат само че с рибка в човката си, но не... плуващите приятели изскачаха сякаш с голямо задоволство в най-отдалечния край  на брега - близо до жадните клони на върбите...
               Тръсна глава, и споменът премина за миг през главата му - разбра - няма я тръпката на наслада.
               Повъртя се, повъртя с ръце на кръста. Почеса се по главата, а после приглади бритон. Пошляпа едната си буза, ей така по навик. Бръкна под розовата си риза, за да поглади гърдите си, а усети шумулкането в джоба си. От там извади още един лист. Погледна го ... преди време беше преписал най-вредните консерванти в храната. Намери и още едно листче - еротично стихотворение за Пенчо и Пенка - горките - помисли си с насмешка - след кратка любовна закачка набързо се съюзиха в брак и отидоха да живеят в София. Беше си една закачка в стихотворна форма. С нея развеселяваше старците в пенсионерския клуб. Мъжете го мразеха за това, но пък жените, жените го одумваха и мечтаеха да вземат вниманието му. А той, точно това искаше. Доволно се усмихваше и сядаше при някой от неговите приятели за по партия шах. Никой не можеше да му се опре. Обърна поглед към грамотата си по шахмат и тъкмо се зачете, когато лъхна вятър през вратата на терасата. Единият край на тетрадката го погъделичка по вътрешната част на ръката.  Захвърли изписаните листи и се сети, че искаше да скъса още един лист за ново изречение.
               Изречението беше кратко и ясно, с препинателен знак за край. Реши, че е приключил с подготовката си. Отвори вратата на терасата. Поогледа се в стаята. Видя, че чаршафът се беше подгънал - върна се - поопъна го и се сети, че мобилният му телефон не е оставен на открито. - Все пак на едната бележка беше заръчал - да се плати водата, тока и телефона.
               Този път  беше готов за дълго обмисляния момент. За миг спря - зададе си въпрос на глас - Има ли Господ?! Утвърдително  кимна с глава, като същевременно веждите му се събраха около очите му, а устните се свиха, свиха до съвсем мъничка цепнатинка.
               С мъка се качи на металния стол, от който съзерцаваше дните и нощите - зиме и лете. Слънцето грееше жарко и ослепително в очите му. Закачи лакът на простира, стисна здраво винкела и се обърна с гръб към това, което съзерцаваше преди. Усети коланът, коланът без който не можеше и който несъзнателно му напомняше за желанието си да бъде стегнат в чувствата си, да не се поддава на емоциите си.
                Скочи. Скочи от 13 етаж.
               Летеше, летеше. Полетът му продължи дълго. Видя отново слънцето. Видя палави облачета около него. Видя чайките разперили в полет крила. Чу цвърченето на лястовичките. За пръв път видя терасите на съседите си от друг ъгъл, непознат нему. Докосна се до закачената сателитна чиния на 5 етаж. Чу крясъка на съседката му, която живееше под него. Но... той усети свободата. И точно тогава, когато усети свободата, точно тогава - усети рязка болка и... нищо. Свобода. Покой. Топлина. Топлина, която винаги е искал през живота си... Този път виждаше редуващи се цветове. Преливаха един в друг, като променяха формата си и отново - тъмнолилаво, лилаво, виолетово до индиго, розово, синьо, жълто, бяло... а къде е червеният цвят - сякаш си помисли... - истински окрилен и обичан - Обичан съм - Йg elskaрi, Ich liebte, Αγάπησα, I loved.

още по-тежко да го изпълниш......., но дали е правилното????

изпълнява такова решение? И аз се питам!

Не е трудно. Единствено безразличие е нужно ... всеизпълващо, убийствено безлазличие към живота.

(колкото и да звучи прозаично) са предопределени до голяма степен от химичните процеси в тялото ни (и специално в мозъка) и обратно. Така, че самоубийците всъщност имат физиологични и/или анатомични нарушения в мозъка като заболяване или временно причинени от прием на лекарства, наркотици,алкохол, заразени храни или други химикали. Всеки може в определен момент да е нещастен, депресивен, отчаян, шокиран, но не всеки се самоубива (само болните, неполучили помощ).

Хареса ми твоя разказ. Хареса ми описаното състояние на героя преди действието.
Поздравления.

Завършек ,красив в своята шокираща природа.
Много силен разказ,особено с описанието на момента на полета.
Жегва!
Благодаря ти!

Не съм сигурен. Един мой любим музикант, Питър Стийл, фронтмена на Тайп Оу Негатив твърдеше преди години, че никой не го е питал кога иска да се появи на този свят. И че съответно той няма да пита никого кога да го напусне. Намирам голям резон в такава логика. Преди няколко месеце Питър почина от инфаркт, твърде млад, но това не променя нещата....